Този кратък разказ е по действителен случай...
На първата седалка на трамвай номер еди кой си, се возел един млад човек на около двайсет и дветри годишна възраст. Майка му стояла до него и отговаряла вяло на нестихващите му въпроси...Той имал проблеми с говора, с крайниците, абе изобщо момчето си било един сериозен инвалид. Обаче всички проблеми на куп, които отбелязах, не можели да помрачат невероятната му радост от това, че се возел на трамвай и че този трамвай минавал през гората. Момчето живо се интересувало от всичко, което ставало по пътя. Тропало, до колкото можело с трудно подвижните си крака, махало с ръце, смеело се и изпитвало неимоверна радост от едни такива незабележими за другите неща, като това, което вече споменах, че трамвая минавал през гората, че спирал до чешма, че от нея течала вода...Той бил щастлив та щастлив от всичко, което очите му виждали през големите лупи на очилата .
От вън, шофьорите на скъпите коли, си бъркали в носовете, докато задминавали трамвая, гледайки на света с крайна досада и невъобразимо отегчение. Дошло време момчето и майка му да слязат. Момчето едва се изправило на изкривените си от болестта крака...огромната усмивка не слизала от лицето му... Отворил с доста усилие кабинката на ватмана и на трудно разбираем български БЛАГОДАРИЛ! за возенето, като казал, че много му харесал трамвая и всичко, което бил видял от него и казал, че пак щял да дойде да се вози... А той...на пръв поглед ше кажете какво, път като път, трамвай като трамвай...нищо особено, ама НА! Момчето явно гледало света с други очи, дето явно виждали красотата на места, където другите вече не можели да забележат, въпреки доброто си иначе зрение.
Долу шофьорите продължавали да си бъркат по носовете, жените да си оправят течните пудри и да говорят безкрайно празните си разговори по телефоните, както само една жена може да води и всички до един като под команда продължавали да гледат тоооолкова отегчено. С тея заспали и уморени физиономии, било почти странно как още се разминавали да не срещнат челно някой уличен стълб.....
За съжаление, никой от пътуващите в трамвая не забелязал огромната поука от тая случка ...Всъщност не, корекция, имало един човек, който успял да чуе посланието и то го трогнало толкова много, че в крайчеца на окото му се търкулнала сълза...Мда-м, странно ама на, оказало се, че не всички пътници спяли...
...................................................................................
Ако ви потрепери под лъжичката след прочитането на този разказ, това иде да ви каже, че още не сте заспали завинаги. Има шанс за вас...
Знаете ли кои са любимците на Бога? Поуката от този действителен случай всъщност хич не е малка.
Той гласи следното...Любимците на Бог са тези, които на пръв поглед имат най–малко. Колкото повече имаш, толкова повече радостта и щастието се отдалечават от теб.
Да сведем глави в състрадателно мълчание за днешните презадоволени деца. На около двайдет годишна възраст, те ще са още млади на вид, но грохнали старци по душа – толкова изхабени, колкото само ''Безрадостната Долина на Прокълнатите да Имат Всичко хора'', може да стори на едно човешко същество.
Въпрос: Кое било момчето.
Отговор: Той бил изпратен Ангел, който избрал точно тази форма, за да ни натрие носовете и да ни напомни, че щастието не е там, на където сме се завтекли да го търсим...
Пътниче, предай нататък, за да раздрусаш някой и друг изпаднал под дълбока хипноза. В материята не може да се намери щастието...там се намира само грижата.