ЗА МИШКИТЕ И ХОРАТА

Когато се запознахме с моя приятел, той започна да ме нарича ''мишчица''. От малка обичам мишките и изобщо не се страхувам от тях, дори ги намирам за много симпатични и чаровни. Какво да ме е страх, божии създания са и те. И така, започнахме да се обръщаме помежду си така. Дори още в началото на връзката ни, той ми се обади веднъж много впечатлен и ми сподели, че на една бензиностанция, едно мишле се залетяло към него, ударило се в обувката му, тръснало мустачки и побягнало леко зашеметено. Та най-вероятно мъдростта, че това, към което се съсредоточаваш, го привличаш, вероятно работеше.
Един прекрасен ден заминахме за Англия. Заживяхме двамата в един мансарден апартамент на третия етаж. Една вечер, няколко дена след като се бяхме нанесли, както си говорехме, той намали глас в пълна почуда и каза'' А, мишле !''. Аз погледнах в посоката, в която той гледаше и едно малко мишле-бебе с лъскава козинка се шмугна под вратата. Хванахме го и го пуснахме на двора. Тогава още не знаехме, че има ли една мишка, има и други. Наоколо е цялото семейство. Аз всеки ден ям ядки, защото съм веган и за мен това е основна храна в менюто ми. След няколко дена изтървах един бадем, но не го вдигнах, нали знаете, за нашите починали близки. На сутринта гледам, няма бадемче. Стана ми ясно, че малкото мишле се оказа явно упорит боец и се е върнало. Е, казах си, нищо, ще му давам и то носи душица. Започнах всяка вечер да слагам по две бадемчета и две кашута. На сутринта неизменно ги нямаше. Иначе ни звук, ни знак, че наоколо има животинка. Мина се време обаче и се оказа, че нашите приятели мишките се размножиха сериозно, съседите викнаха хора с отрови, капани и всякакви атрибути за справяне с проблема. Аз разбира се, не позволих в нас да се слага отрова. Направо се изпотих от ужас, че мога да съдействам за убиването на каквато и да било душица под това небе. Отказах на човека и той, изключително разбиращ и любезен ( само както един англичанин може да бъде ), си отиде, като ни пожела '' хубав ден ''. Тогава ми хрумна една идея. Навън на прозореца имах хранилка за птици, която беше опряна на перваза. Помолих на ум мишките да започнат да ядат навън, без да притесняват съседите. Предупредих ги, че иначе ще ги отровят. И какво мислите стана...Мишките ме разбраха. До няколко дена заживяха на тавана, където се гонеха и играеха на воля и слизаха вечер , за да ядат на хранилката. Умни животни...Хм, те дори мравките разбират телепатично мисълта на хората, та камо ли един много по–развит организъм като да кажем на една мишка, която е много всеотдаен и добър родител. И така, заживяхме в хармония, двете човешки мишки и семейството мишлета на тавана над нас.
Странно,спомените ми за Англия все повече избледняват...Не си спомням нито Бъкингамския дворец, нито дори житните кръгове, които посетих, нито замъците, Темза, Тауар бридж, огромното безумно сити, любимата ми гора Торндън форест...
...Спомням си птиците на хранилката ми, които ми даваха сили да подължа...и онова малко мишле сантиметър и половина, което оглеждаше с любопитство новия нощен свят и ушичките му, които прозираха на уличните лампи...
Странно нещо е човешкото сърце. Какви ''незначителни'' неща помни понякога...Аз нямам логичен отговор за това. Но съм сигурна, че сърцето знае точно защо помни едно, а забравя друго. Вероятно сърцето има способността да запечатва най-трогателните неща, които ще устоят силата на времето, защото са били скъпи, ценни и най-вече поучителни за него...Може би сърцето има способността да помни онези крехки и нежни моменти, когато е било най–близо до Бог.

Aia написа:

От малка обичам мишките и изобщо не се страхувам от тях, дори ги намирам за много симпатични и чаровни.

Като си спомня, че като малка искаше да си правиш кожух от мишки, а виж се сега

Пираня, гледам тая мишка как щателно се пощи и си мисля абе, защо има хора, дето не се къпят по цяла година, че и по цял живот, а ей го на, навиканото гадинчЕ как се мие грижливо...