КАК ЛУЦИФЕР БЕШЕ ПРОМЕНЕН ОТ ЕДНО ДЕТЕ

Rara Avis : 706

Въпреки че беше Дете, То притежаваше мъдростта на Вселената. Панделките на двете му тънки косички се вееха закачливо, а нослето й надушваше огнения дъх на Огромното Чудовище, застанало пред нея. В очите му се четеше доволно количество омраза и високомерие, способно да стопи цялата Планета с две мигновени искри на Харп-а, но Дете-То като да нехаеше. Малкото човече отхапа със завиден апетит първия залък от сутрешната закуска, която държеше в ръчици, след което отново погледна безстрашно право в набръчканата огнена паст обсипана с червените капиляри, която се цъклеше заплашително насреща му...
Детето-То се замисли над един сложен за разбиране от човеците въпрос – защо те се страхуваха от Луцифер. Та нима не разбираха, че колкото повече се страхуваха от него и го отбягваха, гонеха с кръстове, мантри, тамян и чесън, колкото повече го криеха дълбоко навътре в себе си, толкова той ставаше по-зъл и търсеше начини да им отмъсти, че го прогонваха.
Дете-То отчупи половината от щрудела и го подаде на Луцифер. Той се сконфузи както никога до сега. Това дребно човеченце насреща му не трепереше, а дори му подаваше половината от любимия си сладкиш... Луцифер не беше глупав и можеше да оцени каква саможертва направи седемгодишното момиченце, което като всички деца обичаше тъй много сладките неща. Той объркан пое хапката с двата дълги черни нокътя и я хвърли ловко в огромната огнена паст. Сладкишът моментално придоби двойно опечен вид. Луцифер се трогна за първи път от както беше паднал на Земята. Не само от саможертвата на Дете-То, но и заради невероятния вкус на щрудела. Хм, колко били вкусни нещата, дадени от сърце...До сега никой човек не му беше подавал нищо от сърце, нито една слънчогледова семка дори. Никой не беше пожелал да бъде приятел с него. Никой човек не беше наистина жертвал нещо ценно заради него. Ще кажете – хората му даваха Душите си... Не-е-е, това беше игра на думи. Те жертваха принципите си, за да ги заменят с тиня. Това нямаше нищо общо с Душата. Душата няма как да я продадеш. Тя е НЕПРОДАВАЕМА. Всеки от човеците правеше уговорки, кандърми, прегрешения, в замяна на нещо, а ето това въз дребно дете с развети смешни панделки, не искаше нищо в замяна, просто прояви това невинно и объркващо детско приятелство към най-страшния от страшните и то без да трепне. Дете-То забеляза, че лицето на чичко Луцифер се промени драстично и прие доста нехарактерен израз от обикновеното, много по-различен от този, с който обичаха да го представят художниците. Дете-То се ухили и липсата на едното предно зъбе подсили очарованието на закачливата и безстрашна муцунка. То реши да даде и другата половина от любимия си щрудел, защото видя, че чичко Луцифер стана наистина Щастлив. Подаде му я с охота и като тръсна плитките, му се изплези, за да го предразположи и увери, че наистина е неговия нов приятел. Луцифер – Грозният, Злият, Убиецът, Изкормвачът, Секачът на човешките сърца, рухна пред едно дете. Сърцето му се размекна и от него излетяха всички сбрани нощни прилепи през последните няколко хилядолетия, защото количеството им ставаше толкова многобройно, че му натежаваше сериозно и това разтоварване беше абсолютно наложително. Всяко разтоварване беше съпроводено с някой и друг сериозен катаклизъм, а тука се получи, заради едно парче щрудел, даден от сърце от една седем годишна пикла...Ай че абсурд! Луцифер се даде на едно луничаво човече с абсурдни шарени панделки.

Дете-То протегна ръце към новия си приятел и се остави да бъде повдигнато високо високо. Луцифер отново се беше превърнал в онзи красив Ангел, какъвто Небесата помнеха изначално. Дете-То отърка бузка в лицето на Красивия. То много добре знаеше защо Красивия се беше деформирал толкова дълги години...Защото Луцифер беше Илюзия, която хората материализираха и подхранваха единствено с техните страхове. Не Луцифер беше виновен за човешкото падение, а той падна, защото човеците заживяха в Страх. Нямаше зло, нямаше Луцифер, нямаше Азазел, нямаше Рептили, нямаше Бафомед, нямаше паднали ангели и съсухрени демони, нямаше вещици и нямаше върколаци, нямаше болести и нямаше недоимък...Те ставаха реалност само ако натиснеш Бутона на Психотрилъра... Дете-То беше достатъчно мъдро, за да знае, че ако имаш нещо заради което да се страхуваш, винаги ще се появят и Великаните, и ще размахат огромните си космати ръце. Дете-То нямаше от какво да се страхува, какво ти, едни бели протрити на петите обувчици, едни шарени панделки и едно сърце, което обаче можеше да се раздели с един неустоим щрудел, и то защото Чичо Луцифер изглеждаше тъжен...

Дете-То се усмихна на красивото лице отсреща. Красивият Луцифер миришеше на цветята от градината на мама. Очите му бяха сияйни като обедното слънце и сини като най-сините топази. То знаеше, че притчите от библията бяха създадени от Страхливците, с единствената цел да всяват Страх, за да правят и другите стахливци досущ като тях, след което първите да водят вторите за носа, пак от страх... Каква чуплива идея...

Кое беше Дете-То, сещате ли се? Това беше всичко разтапящата, всичко поглъщащата, вездесъщата... Любов.