Малкото монахинче буташе тежката количка. Детските ѝ ръце се превиваха под тежестта на тухлите. Тя стискаше зъби, стоически повтаряйки си на ум, че това го прави за Бог. Амбициозната игуменка разширяваше сградата, защото щяха да идват още монахини. Все жени, които искаха да се отдадат в служба на Бог. Повечето от тях бяха имали несполучливи връзки с мъже и хванати в капана на болката и дълбоката депресия, бяха убедени, че манастира щеше да излекува раните им и да ги спаси от предизвикателствата навън, които се оказваха непосилно тежки за слабата им воля.
Игуменката със зорък поглед наблюдаваше детето. То беше сираче, нямаше си никого на този свят и това го правеше много отдадено и послушно до фанатичност. Игуменката се усмихна самодоволно. Такива хора ѝ бяха необходими. ПОСЛУШНИ. Завъртя ключа на новия джип, който ѝ беше подарен на скоро от еди кой си и се спусна надолу към града, за да уговори количката за сладоледа и безалкохолните напитки. Беше твърдо решена да направи манастира историческа забележителност и да привлече повече туристи, които да купуват повече кръстове, икони и свещи, за да поднесе парите на Бог, който беше много закъсал напоследък с финансите.
Малкото монахинче избърса капките труд от челото си. Беше плътно забрадено с черно отвсякъде, старателно скрило и най-немирния косъм от косата си. Бяха ѝ казали, че косата е грях. Както и месечния цикъл. М–дам, тя мразеше тялото си всеки месец през тези няколко дена. Чувстваше се толкова мръсна...После, като свърши работа, ще отиде пак да се помоли за опрощение за месечния цикъл. Може би едно самобичуване щеше да подейства дори още по-пречистващо. Ще трябва да опита. Беше чувала за онзи орден към католическата църква Опус Дей и неговите качествени самобичувания до кръв. Може би тогава Бог наистина ще ѝ прости, че се е родила жена с коса и цикъл. Придърпа черното, за да покрие още по-плътно красивите й очи, които дявола ѝ беше дал, за да съблазнява. Така ѝ бяха казали в манастира и тя не подлагаше на никакво съмнение тези им думи. Щом игуменката казваше това, значи беше така.
Малкото забрадено и закачулено от всякъде с черно монахинче, забута ожесточено количката. То знаеше, че Бог го гледа и ще го възнагради за това му усърдие с вечен живот и неземен рай, и ще му прости това, че се е родило жена.
''Покритото мляко котките не го ближат'', все ѝ казваше монахинята, като минаваше нощем по стаите, за да изключи осветлението. В тези кратки моменти, когато монахинчето пускаше за малко красивата си дълга до кръста коса, игуменката с нескрита злоба я мъмреше да се сплете по-бързо, защото не можеше да понася нищо, което ѝ напомняше за нейната алопеция ареата ( демек гнездов косопад). Монахинчето беше малко и не можеше да разбере гадните прийоми на игуменката (завиждайки, да вкарва чувство за вина) и то израстваше с налудничавото убеждение, че показването на косата е грях.
То така и нямаше да разбере, а и всъщност, никоя от огорчените и озлобени с времето монахини, нямаше да му позволи да разбере, че Бог е навсякъде и всичко изпълва, че той е даже и в косата ѝ, която беше сътворил като част от красотата, и че не беше необходимо да го търсиш само в иконите, в манастира, в спазването на църковните празници, или в биенето на камбаните в точно определения час.
Бог беше във всеки час, във всяка минута, във всеки миг от всички събрани мигове. Във всеки милиметър, във всеки нанометър от това необятно мироздание, в косата на детето.. на която далеч повече щеше да ѝ отива едно закичено цвете, отколкото тея черни, злокобни и вмирисани пищимали..
Малкото, но вече завинаги сбъркано и съсипано монахинче, изсипа тухлите на купчината. Строежът беше в разгара си. То дори не се запита, защо строят прозорците толкова малки, че слънцето нямаше да може да влиза през тях. Но това беше решение на църквата.Тя така виждаше нещата. Светът отвън не беше важен. По-големите прозорци бяха загуба на пространство, защото по стените можеха да се рисуват далеч повече икони. Колкото повече икони имаше, толкова повече Бог беше с тях.
'' 100 икони-голяма близост на Бог, 50 икони–средна близост, 10 икони–нямаш вяра в него и ВИНОВЕН СИ, ТРЯБВА ДА СЕ ПОКАЕШ! А дАй сега пари за молитва.''
Големите прозорци, светлото и шареното навън, това беше дявола. Животът им трябваше да бъде мрачен, черен, мъченически и пълен с чувство за вина и греховност. Те бяха абсолютно убедени, че Бог щеше най-много да се изкефи на такъв един живот, м-дам, все едно е един недорасъл пубертет със садистични наклонности.
И така, на трийсет години монахинчето ще сложи очила( задължително с черна рамка), тъй като очите му няма да приемат нормалното количество светлина, за да са здрави и с времето бавно ще закърнеят. Сърцето му ще се смалява все повече и повече, защото живота, който ще води в манастира ще бъде подлудяващо ограничен със силно ограничителни заповеди от страна на игуменката, дет яко се е вживяла в ролята да се прави на бог..и един ден ще заприлича досущ на нея, като наследи целия ѝ побъркан мироглед, барабар в комплект с алопецията.. В неговият малък свят ще има място само за един малък бог, който да може да се фитне в икона 40 на 50 см.( абе хора-а-а, не мислите ли, че Бог е прекалено голям, за да се побере в една икона или дори в една религия? или дори във всички религии взети заедно и умножени на ен–та степен ..?..)
Та така, с малкото момиче.. То никога няма да си помисли даже, че може би навън би могло да бъде много по-полезно, отколкото в манастира, при отреклите себе си и телата си монахини...
Но абсурдността на цялата ситуация е в това, че понеже Бог е навсякъде и всичко изпълва, монахините, ОТРИЧАЙКИ СЕБЕ СИ И ТЕЛАТА СИ, ОТРИЧАТ ВСЪЩНОСТ ЖИВОТА.
А ОТРИЧАЙКИ ЖИВОТА, ВСЪЩНОСТ.. ОТРИЧАТ... БОГ.
Чет Юни 22, 2017 8:13 am by форум
Календар
