ЗА МРАВКИТЕ И МОЛ-овете

Имало едно време една мравка. Тя живеела в тъмните дебри на една мрачна и много съмнителна гора, която била пълна с изкривени гномове, дебели джуджета и грозни тролове. В тази забравена от Бога гора, растяла на всеки пет минути по една никому ненужна и огромна гъба–мол.
Мравката живеела скучен и окаян живот, защото била много бедна. Тя всъщност не разбирала, защо била толкова бедна, след като се бъхтела от сутрин до мрак, но колчем се опитвала да протегне малката си кльощава ръчичка и да попита мнозинството, защо все не ѝ стига месечното възнаграждение, някой я дръпвал за окаяната дрешка,(дето срамежливо си я купувала на прибежки от втората употреба) и ѝ казвал да си мълчи. В психопатогенната гора мълчанието било по-ценно от златото, както за едните, така и за другите. Мълчанието направило неуникалността на мравките, напрАво уникАлна. А и като прибавим, че за всеобщо нещастие, всички мравки били преминали през едни такива безумни и перверзни политически възгледи и режими, които няколко десетилетия съвсем доизгладили мозъчните им гънки, те били станали съвсем негодни да разсъждават и да се съпротивляват. Това, разбира се, обяснявало като по учебник, защо мравчиците тичали екзалтирани към гъбите-молове. Същите тези гъби-молове, заради които мравките живеели в тази оскъдна бедност. Но...
И така, единственото ѝ забавление си оставало да посещава и да се разхожда в новопостроените гъби–молове, които я гледали присмехулно с наглото си и бляскаво величие.
Всяка неделя сиротната мравка се разхождала из светещите и топли етажи на гъбите–молове и се топлела, защото нямала, завалийката пари да си пуска отоплението в скромното, неугледно и бедно домче, дето ѝ изтекли ръцете и краката, докато си го закупи.
Опирала студено носле във витрините и гледала в захлас пъстрите щандове и надутите продавачки, дето по цял ден си чоплели в носа, защото всъщност никой не купувал, тъй като, иде логично, мравките били прекалено бедни. Всички само зяпали по витрините в захлас цялата тая циганска и безвкусна фантасмагория и само най-смелите се престрашавали да влязат в магазините, като си придавали уж вид на преуспели мравки. Обикаляли по веднъж магазина с изнервено и бързо темпо, с изкривени от старание лица и внимавали много, да не се издадат какви са парцафуйняци и те, и цъкали ужасени и потресени от ненормалните цени. След което, чувствайки се почти като победители, подвивали доволно крака навън на дървените пейки, които единствени ги приютявали дружелюбно и зяпали забързаната ( и тя не знаела за къде) тълпа. Някои били си купили по едно сапунче, други по една химикалка от най-евтините и бързали към къщи да се похвалят от къде си били закупили драгоценната вещ.
Дали на мравките всъщност им идвало на ум, че техните портфейли щели да бъдат къде къде по– пълни, ако тея гъби-молове не се издигали ежечасно на всяко кръстовище из цялата балканска гора.
Но, какво можели да направят бедните мравки, които се били вече абсолютно примирили с тъжната действителност и празните си портфейли. Те изпитвали дори една такава тъжна робска благодарност към гъбите-молове, че им предоставят уникалното забавление да зяпат, без да купуват и да топлят премръзналите си пръстчета на големите духалки от таваните. Как можели тъжните бедни мравчици да проумеят, че те дори не били мравки-роби, ами били даже мравки-родиарии...демек, че не само бащите им били роби, ами и дядовците им.
Нощта се спускала, вратите на гъбите-молове хлопвали високомерно и мравките потътряли крачка към бедните си жилища. Оставала им единствената утеха, че следващата седмица пак щели да посетят чудесните гъби-молове, които всъщност като едни злодейски гъби-сюнгери вече били изсмукали портмоненцата им до шушка. Но, мълчанието било злато, както внушавал кОда на рОба, а пък и да разсъждават вече им било твърде непосилно.

Знаеш ли, преди време и аз бях в този балвоч. С единия крак в молчетата, кафенцата, дискотеките...а с другият бях стъпила на другата пътека и това раздвоение отнемаше енергията ми. Но нещо се случи, откакто спрях да ям животински продукти. Като че ли започваш да излизаш от тази матричарска боза и да виждаш нещата такива каквито са наистина. Е, нали съм жена, понякога се накипрям както преди, но вече изобщо не ме радва това дали някой ме зяпа или някакви глупави женски състезания или още по-глупави стремежи да ме хареса някой мъж, дето вече са ми толкова ужасно много безинтересни.
Имам няколко човека до мен ( да не се разбира няколко мъже ), които ме харесват и приемат и рано сутрин, станала от леглото с леко подути очета като на жабе и това ми е напълно достатъчно .
Но както казва един мъдрец : '' За да се обърнеш към светлината, трябва първо да изследваш тъмнината.''
Всички минаваме първо през тъмнината. Проблемът идва, когато зациклим и останем цял живот в нея ))

Според мен, моловете са направени, за да се разхождат хората в тях.

В момента се издига поредната гъба–мол и тоя път не се шегува. Изкопите са ѝ големи колкото на Grasberg gold mine в Индонезия. Настана време да се запознаем по-отблизо с велосипедите, че цената на бензина стана адреналинова. Ама нека бъдем, викам разбиращи. И НАЙ ВЕЧЕ БЛАГОДАРНИ! Ние ше караме велосипеди и ше получим стройни крака без разширени вени, а те ше ни строят молове, дето да се топлим и разхождаме. Айде сега по едно дружно и благодарно бе-е-е-е!